Историята започва с това как аз – вече подстригвам и мъже, и жени, отивам да видя дядо. Пита ме той как съм там, в София. „Добре съм, работя.“ „Пари изкарваш ли?“ „Изкарвам.“ „Добре, хайде тогава да ме обръснеш.“
„Ама, дядо, аз съм фризьор, не бръснар.“ А наум си добавям, че правя прически, стил, жени… какво ти бръснене!
„Ами, моето момче, ти като не можеш да ме обръснеш, какъв фризьор си?…“
Направо ме закова. Уж учил, уж много ми знае устата, а дядо ми с две приказки и ме постави на място.
Тръгнах си към София, твърдо решен да се науча да бръсна. И знаех къде – в Турция. Но първо отидох при един майстор в занаята в Плевен. За ден той ми обясни надве-натри кое как, но така не си е работа. Повече ми харесаха разказите му, отколкото професионалните му съвети.
Обратно в София Райна ме запознава с Меги – нейна приятелка, която живее и работи в Истанбул. Споделям й аз за Турция. „Ами, ела. Ще ти помогна.“
МЯСТО: Истанбул
УЧАСТВАТ: Йордан, Райна, Меги, Харун и Харан, дядо
Няколко месеца по-късно (вече се бях сдобил със стола на Дураклията) се озовавам в Истанбул. Нося със себе си две бутилки: едната с ракия за мъжа на Меги, а другата –уиски за бръснарите, защото в Турция алкохолът е скъп.
Признавам, че дотогава град като Истанбул не бях виждал.
Огромен: коли, един връз друг мостове, небостъргачи, нови квартали… И контраст между бедни и богати. Но навсякъде цветя и цветни площи.
Заедно с мъжа си, Меги държи ресторант Cafe Lumiere , хубаво място, където ни посрещнаха и ни нахраниха вкусно. Тук се запознах и с Нина – приятелка на Меги, която заедно с гаджето си по онова време държеше хостел. Там и ме настаниха – на последния етаж в самостоятелна стая.
Първия ден Меги и Нина ме оставиха при двамата бръснари и си тръгнаха. Харун и Харан не знаеха никакъв английски, а аз – никакъв турски. Получи се следната картинка: те ме гледат, аз ги гледам, те ме гледат, аз ги гледам, и не знаем какво да си кажем.
Но така беше само в началото. После се разбирахме… колкото беше нужно и нито дума повече.
Харун и Харан слушаха турска музика на един телевизор, пееха си и си личеше, че се кефят. При тях идваха хора, които ги познаваха; рядко имаше нови клиенти. Но почти всички питаха какъв съм аз. Бръснарите отговаряха нещо от сорта, че съм от Булгарестан и че съм дошъл да се уча. Немалка част от хората, които влизаха в салона, знаеха английски език, и ме окуражаваха. Но повечето просто цъкаха с език, а Харун и Харан бяха толкова горди, че си имат ученик отдалече.
Всеки ден тук идваше един тип. Влиза, сяда на рецепцията, пречи. После си взема от продукта за коса, прави прическата и „хайде, чао“ си тръгва. Заради такива като него братята бяха купили от евтиния гел. Друг пък пътуваше 20 км, за да се подстриже. „Много е добър Харан“, казваше. „Няма други като него“. А в Истанбул бръснарите – на всеки ъгъл. Харан първо го подстригваше, после боядисваше косата му, след което пиеха кафе или чай, говореха си и човекът си заминаваше. След 20 км щеше да си бъде вкъщи.
Двамата бръснари добре се грижеха за мен. Чай, обяд – когато поискам. Бях ги кръстил Големия и Малкия. Големия, Харун, беше женен и религиозен, докато Малкия, Харан – ерген. Големия ми каза, че моят човек е брат му – той ще ме научи на каквото трябва; той бил и баш-шефът.
Големия нямаше Facebook, семеен човек, религиозен. Малкия ходеше на плаж, насам-натам с ферибота, по молове, по гаджета. Но и двамата бяха щастливи хора. Често в салона идваше и майка им. Те послушно млъкваха и само кимаха, докато тя им говореше. Каквото кажеше, това се случваше. И толкова да си личеше колко я обичат и уважават.
Двамата майстори си имаха и стаичка с диванче, където всеки работен ден по обед си поспиваха. И така винаги: хапват, почиват, спокоен живот, няма нерви. А аз си мислех само едно: тези хора винаги ще са бръснари и са щастливи от това.
Първите два дни при тях не правих нищо друго, освен да гледам. В края на втория ми казаха: „Намери си балони за утре.“ Казаха го, разбира се, не на мен, а на Меги – сутрин тя ме караше с колата, а вечер ме взимаше. Тогава беше единственото време, когато тримата провеждахме разговор в истинския смисъл на думата.
Първото нещо, което ме накараха да правя на третия ден, беше да движа бръснача по дънките си, като имитирам движението на бръсненето, за да свикна. Стегната ми беше ръката в началото, трябваше движението да бъде в китката.
Мажеш, бръснеш, мажеш, бръснеш – поне два-три часа. Напред, после назад.
Следобед надуха балон, намазаха го с пяна и ми го връчиха – да го почвам. Мажеш, бръснеш, мажеш, бръснеш – поне два-три часа. Напред, после назад. И не трябваше да го пукам, защото ставах целия във вода.
За десетте дни при Харун и Харан обръснах ??? души. Когато за първи път на стола пред мен седна клиент, обръснах само едната му страна – каза, че няма как да ме чака още толкова време за другата.
Интересно е, че дори и дума да не разбира, човек пак ще се научи на занаят. Само с гледане и стига да анализира всичко – как и защо се прави. А аз гледах как застава бръснарят, от коя страна започва, как държи пръста, как – бръснача; дали на брадичката реже с по-голяма част от началото на бръснача, или само с върха му… Разбира се, първо трябва да си осъзнал, че бръсначът има няколко части и всяка се използва в определен момент и начин.
Хващаш и ако имаш ръка, го правиш. Страх не трябва да имаш. Затова предварително трябва да си анализирал всичко в клиента– как и кога диша, в кой момент спира дъха си. Наблюдаваш, мислиш, търсиш в поведението му.
Начинът, по който турците бръснеха обаче, не беше моят. Беше просто бръснене, едно физическо действие. Няма топли кърпи, няма обяснение, няма въпроси. От Истанбул си тръгнах по-уверен, но нямах структурата – стъпките, от които се сформира цялата услуга на бръсненето. Големия и Малкия ми казаха, че съм надъхан и вероятно ще си отваря бръснарница по-голяма от тяхната. Ако се видим сега, ще бъдат доволни. Защото днес нямам съмнения как да държа бръснача.
Видео: Нина Апей
Монтаж: Райна Тенева
Музика: Sezen Asku
Продуцирано от Йордан Александров
